За Андрей Павлович Мешчерски – невъздържано лично©

             Повече от 20 години ме делят от времето, за което ще се опитам – субективно зависимо и все пак, обективно отдръпнато, - да разкажа по-долу. В краткия, но и много наситен със събития, идеи, мечти, период от 3 години, имах изключителната човешка възможност да споделям пориви с човека, от когото, сигурна съм, науката тепърва ще се интересува.

            Редовете по-долу не са обременени от съображения за биографичност, считам за задължение на този текст само и доколкото е възможно, да възкреси духа на един морал, до който се докоснах и приемам за мяра.

            Попаднах в софийския дом на Андрей Павлович благодарение на младостта, която е  колегиална, без да си прави сметки и далечни планове. Въведоха ме двама души, които и днес се опитват да останат верни на търсенията по темата за руската емиграция в България – философът Емил Димитров и филологът Галина Петкова. Младостта ни в края на 80-те и началото на 90-те години /мисля, нямахме средна възраст 24 години/, ни правеше двойно по-любопитни, необременени от идеологически съображения и обединени около идеята да разровим позволеното и непозволено знание по темата за премълчаваното значение на една особена група руски хора в културния живот на родината ни.

            Вече е трудно да си спомня  кога  присъствието ми в дома на Андрей Павлович, макар и за кратко, се превърна в ритуал. Съботен. С неизменната кафеварка от най-вкусното кафе, чийто дъх завземаше стаята още преди с него да се появи най-забавната и гостоприемна домакиня, която съм срещала – съпругата на Андрей Павлович – г-жа Слава   

/струва ми се, в друг момент, ще бъде уместно да разкажа за това женско присъствие, независимо, че понякога научната обективност се стреми да изтрие от паралитературните факти всичко странично, житейски справедливо е да бъде разказано за мястото на г-жа Слава в това пространство/.

            Преди обаче съботите да се заредят – неусетно малко от позиция на сегашното ми възприятие – имаше срещи, които преминаваха в първата стая от хола на Андрей Павлович – между входната врата и портала, отвеждащ към вътрешността на това пространство, в което допускането ставаше не веднага. Домът на Андрей Павлович на централен софийски булевард ме объркваше още  от прага – два звънеца се опитваха да разберат още преди да си пристъпил, към кого си се запътил – при Мещерски /така, без сметка за книжовната норма, беше изписана на български език фамилията/ или при Къневи. Независимо, че в апартамента живееха две семейства, нищо след входната врата не подсказваше това – вътре нямаше прегради, особени системи за заключване и т.н...Само упътването на домакините следваше да укаже накъде към дома на Андрей Павлович – през вратата направо /“влизайте, влизайте – все напред“ както енергично подканяше обикновено г-жа Слава/. Това „напред“ обаче, в начало на моето пребиваване на бул. „Дондуков“, стигаше не по далеч от порталната врата на хола – там изправен, със стойка не на възрастен човек, стоеше Андрей Павлович и с разтворени ръце, приветстващи новодошлия, но и с нетърпящ избор жест, посочваше обикновено мястото, на което гостът да се настани.

            Още по-трудно ми е да си спомня обръщението си към Андрей Павлович... вероятно в самото начало княз Мешчерски? Ясно помня обаче онзи негов игриво-присмехулен разказ за начина, по който се е доказвал „аристократичният произход“ на някои от руските бежанци в България в началото на 20-те години на миналия век - „уговорят двама души от сътрапезниците си, отиват при представителя на властта в мястото, където са отседнали и те свидетелстват, че еди кой си е граф този и този... А все пак, г-жа Таня, мы Мещерские, а това е – ехе-хе - 200 години назад в историята на Русия...“ Ако махленското свидетелство за аристократизъм наистина е имало значение в идентификацията на някои от руските бежанци в България, Андрей Павлович, мисля, нямаше нужда от властта на титлата в общуването...Вътрешното му убеждение, че произходът по-скоро се означава, отколкото демонстрира, личеше и в детайлите, и в начина, по който твърдо, но деликатно отстояваше възгледите си в онова доста интересно и пълно с всякакви прояви време. От облеклото, в което дори в домашното пространство се поддържаше впечатлението за стегнатост и ред /единични са случаите, в които съм го виждала без вратовръзка и никога по чехли или някакви размъкнати и неопределени дрехи/, до леко ироничния, но пълен с доста категоричност отказ да се припознае като посетител на сбирките на току-що опитващото се претенциозно да се възсъздаде общество на руските дворяни в София, той внушаваше онзи респект, който само поведението може да предизвика. И по-скоро като вдъхновен пример за собствения му избор, отколкото като зловеща легенда разказваше случката за това как княз Лобанов-Ростовски, изпратен в лагер след промените в България през 1944 г. е бил попитан от надзирателя вярно ли е че бил княз, а отговорът, който последвал, спокойно поправил глаголното време: „Защо бил, аз още съм...”

            Висок /може би по-вярно е – изправен/, по-скоро слаб, но изглеждащ здрав и кокалест, Андрей Павлович внушаваше респект, който беше странен – той допускаше възторжената невъздържаност на събеседника, но и го укротяваше неусетно и го превръщаше в слушател. Мимиката на лицето, ръцете и очите му имаха свой език, понякога по-впечатляващ и изразителен от словото му, което дори на неродния за него език – българския, течеше гладко. Две десетилетия по-късно с изненада научих от единствената му дъщеря, че в средата на миналия век Андрей Павлович не с такава лекота /”Това не бяха затруднения, по-скоро езикови грешки, произнасяне на някои думи, русизми и т.н.”, написа ми тя в писмо до мен от 08.05.20102 г./ се е справял с езика на страната, в която беше минал живота му... Наташа смяташе, че в това отношение голямо значение е имало обстоятелството на втория му брак с г-жа Слава. В края на 80-те години обаче, подобно предположение би било доста невъзможно за мен... Смятам въпросът за изразяването на чуждия /българския в случая/ език за оразличаваща ценност в личността на човека, прекарал, по стечение на обстоятелствата, целия си живот в обкръжението на „несвоето“.  Ще си позволя само силно пристрастно да отбележа, че сред многото ми познати, за които руският език е роден, малцина са тези, които са надмогнали личните си трудности и говорят толкова добре езика на страната, в която живеят и работят...

            Допускането в пространството на дома на Андрей Павлович означаваше освен всичко друго и приближаване в различна степен до библиотеката му. Години по-късно, когато участвах в описването й, разбрах, че тя съдържа  около 1300 книги. Смятам, че библиографът Андрей Павлович беше създал и една нарочна подредба – в началото на хола бяха наредени – над прозорците и по протежение на корниза до порталнатата врата по -новите издания, във втората, вътрешна част на хола се спускаше библиотека от тавана до земята, на която бяха подредени по-скоро по-стари издания, а някои от най-ценните броеве на емигрантски вестници, издавани през 20-те години на миналия век, както и част от книгите на проф. П. М. Бицили Андрей Павлович носеше с изключителна грижа от вътрешността на апартамента, откъм спалнята... Може би през 1991 г. започнах да описвам тези книги именно по този начин – откъм най-външното помещение, работата обаче вървеше мудно, защото книгите се вадеха една по една, обикновено г-жа Слава се опитваше да ги отърве от настойчивия прах, аз правех списък на ръка, с намерение да го препиша после на пишеща машина, домашният ми компютър се появи на следващата година. Така или иначе, ако някъде е запазен, този опис завършваше към края на първата част от разположените в предната страна на хола книги. Държа да споделя още някои неща за библиотеката на Андрей Павлович – докато спомените за нея, публикувани от очевидци или слушатели, не са превърнали субективните възприятия в мит. Грижливо събирана, но и подложена на конюнктурни политически или семейни обстоятелства, тази библиотека, във вида, в който аз съм се докоснала до нея – веднъж през 90-те години на миналия век и втори път – 20 години по-късно, беше колкото ревниво пазена, толкова и щедро, но внимателно споделяна с допуснатите до дома на бул. „Дондуков”. В нея съседстваха останките от преживелите емиграция и репатриация книги на проф. Бицили и книгите, които неговият зет беше издирвал, купувал, съхранявал. Историческа гримаса е обстоятелството, че професионалният библиотекар и библиограф, за съжаление, приживе и след смъртта си, не бе пощаден от мъката да бъде разпиляна и разхвърляна тази уникална за страната ни сбирка. Не заради пикантността, а водена от надеждата, че може би някъде още ще възкръсват книги, принадлежали към тази библиотека, ще отбележа, че са известни /донякъде публично, донякъде само като легенда/ няколко тежки удара върху събираното от две поколения книжовно богатство: през 70-те години, когато собственикът на тези издания е арестуван, в края пак на 70-те когато част от библиотеката и архива на проф. Бицили е предаден в Пушкинския дом и след смъртта на кн. Мешчерски – до предаването на останалото от нея  през 2011 г. на българска научна институция.

                Горните редове бяха вече написани и публикувани в сайта, когато нощното сърфиране в мрежата ме доведе до един адрес, към който публикувам линк:

http://www.bukinistika.com/index.php?main_page=product_info&cPath=15&products_id=214  (29.06.2012)

В посочения сайт се предлага срещу сумата от 200 (двеста) евро издание на сп. "Ученыя записки. Том 1. Выпуск 1. Прага 1924г.", върху който се твърди, че има автограф на проф. Бицили. Само кратък поглед върху сканираната корица беше достатъчен за мен и за д-р Галина Петкова, с която споделих "откритието" си, за да установим, че почеркът е на Андрей Павлович, книгата, съгласно анотацията, е пусната за продажба от 5 ноември 2011 г. - повече от три месеца след като би следвало всички книги от библиотеката на кн. Мешчерски вече да се описват в хранилището на приелата ги българска научна организация. Няма да се впускам в предположения и догадки как се е стигнало до присъствието на тома в електронните книжарници, въпреки че версии за това не липсват. Това допълнение има за цел само да потвърди изказаното от мен съмнение, че вероятно интересуващите се от темата могат да очакват още следи, а може би дори документи, свързани със семейството на проф. Бицили, съхранени в България от неговия зет.

            Извън професионалните си занимания на библиограф, Андрей Павлович беше съхранил до последните дни, в които го познавах, страстта към внимателното проследяване, анализиране и коментиране /изключително сдържано/ на политическите процеси. Известни са обстоятелства за причастието му от най-ранна младост към политически организации, за избора му да отиде доброволец на фронта в края на Великата Отечествена, все още недостатъчно подкрепени от конкретни факти са сведенията за причастността му към разпространението на книги, които властта в България през 70-те години смята за меко казано неподходящи. Освен единични вмятания и сдържани забележки и коментари обаче /особено предвид факта, че нашите срещи протичаха във време на активни политически изменения в страната/, аз не съм била събеседник или слушател, пред който са разисквани възгледи и убедености. Доколкото ми е известно, тези виждания са развити и изложени в текст, чиято съдба следва да бъде решена от този, на когото авторът го повери.

            Идеята за приноса на руските учени-емигранти в историята на България беше онази кауза за Андрей Павлович, която, по-късно съдейки от документите, до които имах щастието да се докосна, е определяла вероятно житейската му мисия. Усещането за такава мисия е настойчиво, но не натрапчиво... Андрей Павлович, струва ми се, предпазливо, се опитваше да припознае времето и мястото на реализация на тази идея. Той великодушно и лишен от авторска суета самоотвержено четеше и поправяше по няколко пъти текстовете в изданието за проф. Бицилли, което подготвяхме и отстоявахме с много желание в един  доста оскъден откъм помощ период от българския културен живот. Неговият собствен авторски труд не беше публикуван приживе. Самият Андрей Павлович не бързаше, не се стремеше към факта на обнародването. Той обглеждаше с подозрение и предпазливост фактите на динамичното съвремие в началото на последното десетилетие на миналия век и многократно в разговорите ни въздържаше порива с напомнянето за „мръсната вода“. Темата за него беше дълбоко лична, преживявана, открита и отстоявана, затова работата по нея не следваше да бъде зависима от идеологическа или научна конюнктура, от лично тщеславие или амбиции. Може би това съображение не беше толкова съществено за значимостта на научните факти, но има и до днес неотменно влияние върху техния коментар.

 От разстоянието на времето, делящо ме от тези срещи, не мисля, че мога да преценя изтече ли оня поток от всякакви страсти, който Андрей Павлович разпознаваше интуитивно и от който се отдръпваше – с кратко, но заявено мнение и без да се въвлича в наноса му...

            Преди двадесет години, внезапно и неочаквано при една наша есенна разходка до Княжево Андрей Павлович ми съобщи, че би искал да ми предаде някои документи, отнасящи се до работата му върху темата за присъствието на руската емиграция от първата вълна в България. Малко по-късно той изпълни това си намерение, придружавайки го с текст, който периодично ме връща към себе си, кара ме да го препрочитам, да си задавам въпроси и да търся отговори.

            Един от тях е за историческата справедливост... От тази гледна точка, мисля без да преувеличавам, твърдя, че княз Мешчерски е първият изследовател, събирач и пазител на делото на руската емиграция от 20-те години на миналия век в България, не просто биограф или библиограф. Във въвеждащите текстове, част от авторския му труд, са концентрирани и набелязани идеи и посоки, от които днешните изследователи тръгват. Точното му и образовано слово почти лапидарно нахвърля отличителните постулати на бъдещи концепции. Справедливият прочит на написаното от него и съотнасянето му с времето на създаване трябва да му признае мястото на първопроходеца в една научна тема – както заради преодоляната идеологическа невъзможност, така и поради лекотата, с която е отхвърлена мимолетността на възможна модна в определен политически момент научна конюнктура.

            Много ми се иска името на Андрей Павлович да не бъде споменавано само в приложенията към издания. Извън направеното от биографа Мешчерски, не по-малко ценна е събраната, обработена и систематизирана  информация от професионалния библиограф, а изкушавам се да добавя с риск за известна необоснована претенциозност – внимателната работа на историка, дебнещ всяка документална следа по интересуваща го тема.

            Затова, време е за личното и автентично осъществяване на Андрей Павлович в Мрежата – заради възможността на това пространство демократично да осъществява идеи без почти да им налага ограничения, както и да показва фототипно текстове, необременени от намеса. Надявам се, това присъствие ще предизвика още спомени, текстове, коментари, те биха били онова посвещение, което делото заслужава.

2012, София                                                             Таня Галчева