Хуманитарната наука в Русия и обратът през 1917 г.: екзестенциално измерение

От 25 до 28 август в пермския филиал на Националния изследователски университет „Висше училище по икономика” се проведе международният научно образователен семинар „Хуманитарната наука в Русия и обратът през 1917 г.: екзестенциално измерение” („Humanities in Russia and the Break of 1917: the Existential Dimension”). Двадесет и трима изследователи от България, Германия, Израел, Италия, Русия, САЩ, Узбекистан и Украйна разискваха проблеми на историческата антропология.

Организаторите на мероприятието – професорът от Одеския национален университет „И. И. Мечников” Оксана Довгополова и доцентът от пермския филиал на „Висшето училище по икономика” Алексей Каменских – са убедени, че във времена, когато тъканта на културата е раздирана от политиците, дълг на „университетските хора” е да прихващат и съединяват късащите се краища.

Августовският семинар стана продължение на редица международни научно образователни инициативи, посветени на изследването на „човешкото измерение” на историята. Тяхното начало беше поставено в Одеса през 2010 г. със семинара „Эсхатос: философията на историята в предусещане за край на историята”. По време на форума от лятото на 2015 г. се конкретизираха също и редица проблеми, обсъждани на научно-образователния семинар „Човешкото измерение на времето”, състоял се отново във „Висшето училище” в Перм през август 2014 г. За разлика от тогава обаче, този път организаторите предложиха фокусът на вниманието на участниците да бъде съсредоточен върху спецификата на самоопределянето на хуманитарния човек в ситуация на исторически поврат.

Целта на работата на семинара беше разработването на методологическа оптика, с помощта на която би могла се анализирана реакцията на представителите на академическата общност във време на срив в еволюционния ход на историята. Принадлежността към хуманитарното академическо пространство предполага осъзнаване на значимостта на традицията и едновременно с това – трениране на способността за критическо мислене. Особено продуктивна за изучаване на интересуващия ни екзестенциален жест се оказва ситуацията от първата четвърт на ХХ век, именно тогава – през 1914 и 1917 г. – се наблюдават първите значителни прекъсвания на академическата традиция.

В такъв момент пред конкретния човек с пределна острота възниква необходимостта да „презареди” собствения си житейски проект в контекста на цивилизационния срив. В тази историческа ситуация за хуманитарния човек самоопределянето се оказва въпрос на оцеляване: методологическата позиция на изследователя в миналото е можела да бъде пропуск, както към кариерно израстване, така и към социална изолация (в най-добрия случай). Реакцията на представителите на академическото пространство като носители на историческото съзнание твърде често се оказва „несиметрична”. По-често тя се изразява не в политическа дейност, а в методологически избор, превръщащ се в екзестенциален жест на човека в историята.

Несиметричните реакции на интелектуалците в ситуацията на разруха на обичайния академически бит ни се струват катастрофални в контекста на бурно развилите се политически събития. При това внимателният поглед върху съдбите на руските професори (и по-широко – на „университетските хора”), частично оказали се в чужбина, частично продължили дейността си в родината, убеждава в съществуването на особена интелектуална позиция, която в ситуацията на политически взрив се оказва адекватен избор. Вярата в ценността на критическото мислене и историческата компетентност при формирането на политическа идентичност създава особена екзестенциална платформа, върху която направилите такъв избор хора понякога се оказват по-успешно реализирани от гледна точка на влиянието си върху „съдбата на света”, отколкото тези, чиито житейски проекти са на „пламенни революционери” или „храбри воини” (примери – участието на Л. П. Карсавин в разработването на основите на съвременната литовска историография и като цяло – в създаването на литовския академически език; подобна е ролята на творчеството на П. М. Бицили в българската хуманитарна наука; можем да си спомним и за ценността на трудовете на Александър Койре, Георги Вернадски, Александър Кожев при разработването на проблемите на съвременната история и социология на науката, за значението на П. А. Сорокин в американската социология и философия на историята).

Необходимостта да се реконструира индивидуалната жизнена позиция позволява житейските проекти на руските интелектуалци зад граница и в родината да бъдат разглеждани като уникални опити, чиито цели далеч надхвърлят потребностите на отделния човек. За организаторите на семинара беше принципиално важно в процеса на изследването да бъдат привлечени като съучастници представителите на тези академически традиции, към които се приобщават руските хуманитаристи-емигранти.

Очевидно, според организаторите на семинара, разглежданата проблематика има не само теоретически, но и практически характер. Мощните тектонически размествания от геополитически характер, проявили се в последното десетилетия, не ни позволяват да формираме собствената си жизнена позиция в контекста на представата за еволюционно развитие на света. Детайлният анализ на екзистенциалните жестове на хората, преживяли типологически подобна ситуация, се оказва, в този смисъл, ценен не само в теоретическа, но и в практическа перспектива.

Семинарът беше подреден предимно около определени личности (особено внимание беше отделено на П. М. Бицили, Л. П. Карсавин, Г. В. Флоровски, К. В. Флоровска, А. П. Мешчерски, А. Ф. Лосев). Отделен блок от работата на форума беше посветен на перипетиите във взаимоотношенията на научните школи (по-специално, в школата на руските формалисти). Предмет на обсъждане в работата на „третия блок” на семинара станаха трансформациите в университетските традиции в ситуацията на обрата от 1917 г. (тематическо, методологическо, административно и идеологическо измерение).

Сериозен теоретически възел, изучаван и разплитан на семинара, беше стегнат около наследството и житейските проекти на П. М. Бицили и семейство Флоровски. Учените емигрират от Одеса в началото на 20-те години и дълги години съучастват в творческите си съдби. Забележително е, че именно по време на семинара в Перм се състоя първото представяне на книгата „Понемногу приспособляюсь к „независящим обстоятельствам”. П. М. Бицилли и семья Флоровских в первые годы эмиграции” (София: Слънце, 2015 г.). Книгата е дело на участниците в семинара Таня Галчева (България) и Ина Голубович (Украйна). Научен редактор на изданието е Владимир Янцен (Германия), а предговорът е на Оксана Довгополова (Украйна). Така се оказа, че целият творчески колектив, участвал в подготовката на книгата, присъстваше на семинара. Към представянето, в скайпов режим, се присъедини и Наталия Гал, внучката на Петър Михайлович Бицили, без чиито усилия би било невъзможно включването в научен оборот на много от документите, свързани с биографията на учения.

Докладът на Ина Голубович (Одеса, Украйна) беше съсредоточен върху писмото на Петър Михайлович Бицили до Георги Василевич Флоровски от 17 ноември 1922 г., изпратено от Скопие в София.Този важен в много отношения източник е открит от Ина Голубович в личния архив на Г. В. Флоровски, съхраняван в библиотеката на Свято-Владимирската духовна семинария (Крестууд, Ню-Йорк). За първи път документът е публикуван в книгата  „Понемногу приспособляюсь к „независящим обстоятельствам”. П. М. Бицилли и семья Флоровских в первые годы эмиграции”. Писмото от 17 ноември 1922 г. по съдържанието си представлява хронологически първият сериозен отзив на текста на магистърската дисертация на Г. В. Флоровски „Историческата философия на Херцен” – първата магистърска дисертация по философия, защитена според правилата на Руските академически организации в чужбина; правила, в общи линия, подпомагащи функционирането на университетски структури в емиграции, подобни на тези в Руската империя. Драматическата съдба на тази защита, превърнала се в интелектуално събитие за емигрантската среда, днес привлича вниманието на много изследователи (Е. Блейн, В. Янцен, П. Гаврилюк, М. Бейкър, М. Колеров, М. Каназирска, А. Черняев и др.). Защитата се провежда на 3 юни 1923 г. в Прага, където специално за да присъства на нея пристига един от лидерите на руската емиграция - Павел Милюков; той не иска да пропусне да изрази протеста си срещу образа на Херцен, представен от претендента за магистърска степен. Първоначално обаче, защитата е трябвало да се състои през есента на 1922 г. Именно за тази планирана, но несъстояла се защита, на която със своя реч е трябвало да участва и П. М. Бицили, се говори в писмото.

Цитираното писмо е само един от изключително ценните източници, публикувани в книгата „Понемногу приспособляюсь к „независящим обстоятельствам”. П. М. Бицилли и семья Флоровских в первые годы эмиграции”. Друг такъв е текстът на ръкописа за историческата философия на Данилевски, два екземпляра от този ръкопис са открити в София и в Принстън. Авторството на текста засега не е установено, но материалът е снабден с богат справочен апарат, разкриващ изследователската „кухня” на Т. Галчева и И. Голубович.

Докладът и скайп-конференцията на един от най-авторитетните световни експерти в областта на творчеството на Г. В. Флоровски Павел Гаврилюк (Сейнт-Пол, САЩ) се превърнаха в логическо продължение на представянето на книгата „Понемногу приспособляюсь к „независящим обстоятельствам”. П. М. Бицилли и семья Флоровских в первые годы эмиграции”. Ученият от САЩ систематизира пред участниците в семинара своите изследвания на научното наследство на Г. В. Флоровски, направи оценка на състоянието на флоровскознанието в съвремието ни и отбеляза, че днешното богословие в голямата си част е сериозно повлияно от възгледите на руския теоретик. Нелинейността и външната несистематичност в трудовете на отец Георги набелязват особено привлекателен в наши дни начин на теологическо търсене.

Като допълнение към доклада на Павел Гаврилюк прозвучаха размислите на Владимир Янцен (Хале, ФРГ) за общометодологическите проблеми на „личностните паралели” и „нереализираните замисли” в хуманитарните науки изобщо, а в частност – в историята на философията. В. Янцен илюстрира тези проблеми с конкретни примери от живота и творчеството на Г. В. Флоровски и Д. И. Чижевски като подчерта перспективността им при изучаване на творческата биография на тези учени като философи.

На „софийския възел” в съдбата на руските хуманитаристи от началото на миналия век бяха посветени докладите на Таня Галчева и Оксана Довгополова. В доклада на главния редактор на сайта savedarchives.net Таня Галчева (София, България) се успоредяваха съдбите на двама автори, отказали се по своя собствена воля да участват в потока на съвременната им словесност. Изборът на Клавдия Василевна Флоровска (1883-1965) и Андрей Павлович Мешчерски (1915-1992) е не особено забележим: да се мълчи или да се пише „в чекмедже”. Произведенията им се оказват непубликувани по различни причини: или заради самовзискателността на автора, или заради прекомерната му наблюдателност и съобразителност. Т. Галчева подчерта, че изборът на „отсъствието” понякога се оказва единствена възможност за проява на воля, знак на „искащото съзнание”, защитаващо вътрешната, духовна свобода на личността, отказваща да бъде жертва на историческия момент.

Оксана Довгополова (Одеса, Украйна) се опита да анализира екзестенциалния жест на руските историци-медиевисти в емиграция. По-различен е погледът върху съдбите на П. М. Бицили и Л. П. Карсавин, когато тези учени се разглеждат като историци, съответно, от България и Литва. О. Довгополова предложи да разгледаме житейският избор на двамата теоретици в контекста на техните методологически ориентири. Метаисторическите позиции на изследователите и основаващият се върху тях методологически инструментариум ни разкриват и смисъла на екзистенциалните жестове на П. М. Бицили и Л. П. Карсавин.

Отделен смислов възел, до който участниците в семинара се докоснаха, се образува около философското и историческо наследство на Л. П. Карсавин. Изтъкнатият в Русия специлист по творчеството на Л. П. Карсавин Владас Повилайтис (Калининград, Русия) представи философско-историческата концепция на мислителя в общия контекст на философско-историческите търсения на представителите на руската емиграция. В. Повилайтис стига до извода, че многообразието на методологически подходи на представителите на философско-историческата мисъл на руската емиграция – независимо дали това са изследователи, следващи методологическите образци на позитивистката историография (П. Н. Милюков, П. Н. Савицки, Р. Ю. Випер, К. Р. Качоровски, Ю. В. Ключников), или представители на религиозно-философското направление в руската емиграция (Н. А. Бердяев, Л. П. Карсавин, С. Л. Франк, Г. П. Федотов, Ф. Я. Степун, Я. А. Бромберг, Г. Н. Полковников), или пък автори, стремящи се да търсят принципиално нови пътища във философията на историята (П. Б. Струве, П. М. Бицили, Б. П. Вышеславцев, Г. А. Ландау, Н. С. Трубецкой, Н. А. Реймерс, Н. В. Устрялов), – това многообразие не ни позволява да говорим за повече или по-малко единна традиция, която бихме могли да обозначим с термина „философско-историческа мисъл на руската емиграция”. Всъщност налице са много, принципно различни една от друга „философии на историята”.

Блестящото участие на Ана Резниченко (Москва, Русия) също беше посветено на Л. П. Карсавин. Изследователката описа феномена на Карсавин като забележителен руски и европейски интелектуалец във време на обрат на епохи; съдбата му ярко демонстрира както очевидната институционална неприспособимост, така и очевидната интелектуална зрелост. В доклада беше показано, че уникалността на творческото наследство на Карсавин се изразява по-специално в статичността на философската му концепция (установила се още през 10-те години на миналия век) и в многообразите на формите на теоретическото му изразяване. Заедно с традиционните форми на философското съчинение (трактат, памфлет, философски диалог) Карсавин използва и такива нехарактерни като цяло за традиционния философски език на XIX век методи като стилизацията, преди всичко на средновековни европейски текстове („Saligia”) или на текстове на немските романтици („Noctes petropolinae”), и пародията. В повечето случаи смисловата тежест се носи от такива традиционни за философския трактат или диалог елементи на маргиналиите като съдържанието и автокоментарите. А. Резниченко показа, че Карсавин пренася през годините на прелома 1917-1922 г. не само собствената си философска система, но и поне още две екзистенциални намерения, които се опитва да осъществи в живота си. Първото от тях е мечтата за Академия, подобна на Флорентинската, за „обединение на свободните умове”. Втората позиция е още по-силно екзистенциална: това е отказът от себе си в полза на себе си, отказът от емпирическия „аз” в полза на трансцедентния „аз”, отказът от личността – в полза на симфоническата личност, възприеман от съвременниците му като самоунищожение. Ана Резниченко подчерта трагизма на ситуацията, в която се е намирал философът, когато в качеството си на обикновен политически затворник, умиращ от туберкулоза в Абези, е бил принуден да формулира пределно ясно и лаконично (а при това и в съвсем кратък срок) особеностите на собствената си философска система.

Михаил Талалай, представител в Милано на Института за обща история при Руската Академия на науките, посвети доклада си на Николай Петрович Отокар (1884-1957) – блестящ медиевист, първи ректор на Пермския университет, емигрирал през 1921 г. в Италия. По своя произход, вероизповедание (калвинист) и професионалните си интереси Отокар принадлежи към най-силно европеизираната част от руската интелигенция, при това към тази част от нея, която се отличава с рационален начин на мислене. Затова едва ли можем да се съгласим с Ернесто Сестан, приел от Отокар катедрата по история на Флорентинския университет и сравнил съдбата на своя колега с „пресаждане на цветето на руските степи върху слънчевите тоскански земи”. Епитафията на гроба на Отокар, възможно, съставена от самия него, е далеч по точна и сдържана: „руснак по рождение, флорентинец по избор”. Пътят на Отокар към Флоренция минава през Перм, където ученият помага за изграждането на университета в най-тежките години на Гражданската война. Във Флоренция обаче историкът живее не малко и преди 1917 г., потвърждавайки най-характерната особеност на руската емиграция в Италия – нейната приемственост; тук усядат преди всичко тези, които вече са били свързани със страната преди революцията. Отокар не се противопоставя на съветската власт, а напуска родината законно като командирован. Отношението си към промените през 1917 г. той изразява в книга, написана на италиански език, със заглавието „Кратка история на Русия” (1936), където оценява революцията като фиаско на гражданското общество, а установилия се следреволюционен строй като държавен капитализъм. Основният принос на Отокар в световната историческа наука се изразява в строго академическото изучаване на средновековната италианска (и френска) комуна, отвъд идеологическите и идеалистически схеми, характерни даже за италианските му колеги. В края на академическата си кариера обаче, ученият се отдава на есеистическия подход и създава кратката трилогия „Флоренция”, „Сиена”, „Венеция”.

Цяла група доклади на участниците в семинара разглеждаше екзистенциалните жестове на представителите на руската хуманитаристика, които не се вписват в наличните рецепти на поведение като се явяват уникални философско-житейски опити. Така в основна тема на участието на Алексей Каменских, доцент от Научно изследователския университет „Висше училище по икономика” в Перм, съорганизатор на семинара, се превърна анализът на „контрабандния жест”[i] на Алексей Фьодорович Лосев, осъществен в един от разделите на „Очерков античного символизма и мифологии” (1930 г.). В очерка „Социална природа на платонизма” А. Ф. Лосев показва необходимата вътрешна връзка между платоновското учение за идеите и тоталитарния характер на идеалната държава. Освен това, благодарение на използването на цял комплекс „косвени” изразителни средства, Лосев постига ефекта на взаимното съответствие между платоновския проект и тази социална реалност, която авторът наблюдава в края на двайсетте години на миналия век през прозореца на арбатската си квартира.

В доклада на Михаил Немцев (Москва, Русия) „Алексей Лосев през 1917 г.: координати на самоопределянето” беше предложена хипотеза за Лосевата интерпретация на руската революция. Вниманието на докладчика беше концентрирано върху творбите на Лосев, възникнали през 1917-1918 г., публикувани през последните години, а така също и върху художествените му произведения и кореспонденцията му от 30-те години на миналия век. Темата за Революцията не се засяга в тях непосредствено, но именно тези текстове позволяват да се реконструира световъзприеманието на философа в контекста на теорията на символа. Михаил Немцев характеризира две основни перспективи от самоопределянето на Алексей Лосев в този период. Едната от тях, „славянофилската”, или „веховска”, се изразява в приемането на позицията на продължител на особената традиция на „руската философия”, противопоставена на „западната” (фактически – на немската), закрепена от източното православие, а също и социално-ориентирана. Тази „традиция” е била прозряна и обоснована малко преди това от В. Ф. Ерн. Като се обявява за неин продължител, Лосев формира своеобразно „биткаджийско” самосъзнание, така забележимо във философските му трудове от 20-те години на миналия век. Втората линия е символическа: възприемането на революцията като заплашителен хаос, който обаче е и символически израз на истината на народното призвание; философът трябва да „прозре” тази истина. Съчетаването на тези перспективи позволява на Лосев, за разлика от много негови съвременници, да признае и приеме установяващата се власт на болшевиките, без да се отказва нито от православието, нито от „идеалистическите” философски възгледи.

Както показа Стефания Сини (Верчеле, Италия), екзистенциалният жест на Роман Якобсон по време на гранцдиозният революционен преврат през 1917 г. се изразява в собственото му образование, обучение (Bildung). Така личността му във времето намира различни изяви, започвайки с образа на учения, интелектуалеца, на „будетлянина на науката”, близък до художествения авангард (например, както е известно, до Хлебников и Маяковски), на основателя на Московския лингвистически кръжок. В Прага, където през 1920 г. Якобсон емигрира, към тези образи се добавя и ролята на „дипломата”, опитващ се да създаде мостове между руските и чешките учени. Перипетиите в съдбата на Якобсон произвеждат странен ефект: способност за осъществяване на съдбоносни изменения в парадигмите на хуманитарните науки в цял свят. Дейността му включва както издирване на еврейските му корени, така и търсене, а даже в още по-голяма степен, – създаване на мрежи от международни връзки, които биха могли да осигурят функционирането на научно, безконфликтно и хармонично съобщество. Вече на преклонна възраст и със славата на световна величина, той неуморно посещава университети и научни учреждения именно заради създаването на такива мрежи.

Ана Леонтиева (Москва, Русия) набеляза проблемите на формирането на екзистенциалния жест на Л. С. Виготски. Особената оптика на учения се формира в контекста на повратния период  през 1917-1919 г., когато психологията и изкуството се оказват два пътя за постигането на човека и измененията на света. А. Леонтиева привлече вниманието на участниците към факта, че именно първият период от творчеството на Виготски е непростимо слабо изучен. Вече е отбелязвано (от А. Еткинд), че смисълът на творчеството на Виготски става очевиден не в тяснопрофесионален контекст, а в контекста на общохуманитарните задачи на неговото време: търсенето на съотношението между култура и природа, разработването на категории за описание на това взаимодействие. Съвпадането на кризата на личността с историческата сякаш създава нова историческа идентичност – върху основата на обръщането от търсенето на опори за „върхова психология” в религията към марксистките идеи за „новия човек”. Най-ярката част от творчеството на Л. С. Виготски в психологията е възниква в този относително кратък период, когато преобразуващият характер на хуманитарните знания и педагогиката (педология, психотехника) се оказва нужен и търсен.

В докладите на Светлана Панич, Евгени Кузмин и Оксана Штайн бяха анализирани индвидуалните екзестенциални жестове, превърнали се в отговор на поврата в цивилизационната парадигма от началото на ХХ век.

Докладът на Светлана Панич (Дом на руската емиграция „А. Солженицин”, Москва) беше посветен на един от незаслужено подминатите от изследователското внимание представители на парижката емиграция между двете световни войни – създателя и съредактор на списанията „Съвременни записки” и „Нов град”, член на Руското студентско християнско движение (РСХД), основател на литературното обединение „Кръг” и на „ордена на руската интелигенция”, канонизиран през 2004 г. като един от Парижките новомъченици Иля Исидорович Фондамински. В спомените на съвременниците си той неведнъж е назоваван „праведник”. Това определение, което се среща в текстовете на хора, понякога с полярни възгледи и житейски принципи, налага въпроса: какъв може да бъде екзистенциалният жест на праведника в ситуация, когато самото понятие за „правда” и възможността тя да бъде постигната, са поставени под съмнение? В доклада се прави опит, като се стъпва върху цялостното житейско свидетелстване на Фондамински, да се покаже, че такъв всепроникващ жест в неговия случай е съпричастието, в цялото многообразие на различните му ситуативни прояви. Именно то подтиква Фондамински да участва в дейността на разнообразните, понякога враждуващи помежду си емигрантски съобщества; резултатът е че, в пространството на собствената си биография той успява да съедини това, което би било несъединимо в пространството на идеологическите спорове. Именно съпричастието вдъхновява създаването на „ордена на руската интелигенция”, който е бил замислен като обединение на всички зравомислещи и творчески сили в името на самоотвержената „обща идея”. Именно съпричастието отвежда парижкия интелектуалец и публицист в обединението „Православно дело” и в дома на улица „Лумерл” 77, където Форнадимнски става един от най-близките приятели и съратници на майка Мария (Скобцова), основателката на общежитието за бедни. Накрая, само през призмата на съпричастието може пълно и без изкривяване да бъде разбран върховния жест от биографията на Фондамински – отказът му, при относително благополучни обстоятелства, да приеме християнството, затова пък да го приеме, намирайки се в лагера, когато съучастието в страданието не само на собствения по плът народ, но и на всеки, попаднал в мелницата на войната човек не предизвиква никакво съмнение. Осмислянето на този жест в контекста на историята на представата за святост създава основание да се предположи, че в този случай, точно така, както и в опита на други парижки новомъченици, може да се говори за нов агиографически тип: „святост като съпричастие”, - тип, отговарящ на една от най-непреодолимите антропологически и етически потребности на ХХ век.

В доклада си Дмитри Бирюков, обобщавайки както публикувани, така и непубликувани архивни материали, изложи факти от живота и дейността, както по време на революцията, така и в следреволюционния период, на различни изследователи на историята на християнската мисъл: професора от Казанската духовна академия В. И. Несмелов, доцента от Киевската духовна академия С. Л. Епифанович и професора от Санкт-Петербургската духовна академия А. И. Брилиантов. Докладчикът проследи влиянието на революционните събития върху живота и творчество на тези учени. Специално внимание беше отделено на откритите и анализирани взаимовръзки между научната дейност на С. Л. Епифанович и А. И. Бриллиантов в предреволюционния период.

Евгений Кузмин (Ерусалим, Израел) анализира неповторимата житейска позиция на Максимилиан Волошин (докладът му беше на тема: „Максимилиан Волошин: мистическото измерение на историята”). „Мистическото” се проявява на две нива – мистическата, окултна концепция на самия Волошин и мистическото въплъщение на тази концепция в съдбата на творческото наследство на поета. За Волошин историята е проява на „колективното субективно”, съвкупност от проявите на субективното множество хора. А задачата на поета е да дава имена на проявите на душевния и духовен свят. Невъзможно е младата съветска държава да не отхвърли подобно световъзприемане. Текстовете на Волошин престават да се преиздават от 1927 г. От средата на 60-те години на миналия век обаче започва възраждане на интереса към поета, той се обяснява с невярното разбиране на произведенията му, подпомогнато от книгата на Иля Еренбург (1891-1967) „Хора, години, живот”. Окултните текстове на Волошин са неправилно изтълкувани като политически безразлични, даже не лишени от известно съчувствие към болшевиките. Това особено се отнася за постоянно цитиранита в съветско време фраза от стихотворението „Гражданска война”: „Моля се за тези и за другите”. Всъщност, както показват записите от дневниците от 1932 г., очевидно, става дума за магическа практика. Възкресяването на поета съвпада с възраждането на интереса към религията в СССР. Така допуснатия до съветската култура Волошин става учител за много съветски хора, интересуващи се от окултизъм.

Оксана Штайн (Санкт-Петербург, Русия) избира за тема на своето изследване „Петербургските дневници” на Зинаида Николаевна Хипиус. В доклада беше показано като оказалата се в епицентъра на революцията Хипиус, възприемаща крайно враждебно революцията, намира своята идентичност чрез размножаване на името си на списък псевдоними. Така, те наброяват около 47 и това е проява на преломното историческо време; всички псевдоними обаче се размивал в екзистенциалната ситуация на краен страх и отчаяние, - както за съдбата на Русия, така и за собствената участ.

 В доклада на Евгени Абдулаев (Ташкент, Узбекистан) „Червеният” Платон: образът на съветската държава като платоновска утопия (20-те – 30-те години на миналия век)” беше даден стегнат анализ на приликите между програмата на болшевиките и платонодската социална утопия; прилики, отбелязвани от руските и чуждестранни философи и литературоведи в първите две десетилетия на съветска власт (Мариенхоф, Пастернак, Пономарев, Фойтхвангер и др.).

Александър Скиперских, Андрей Бушмаков и Александър Чащухин представиха микроанализ на екзестенциалните жестове на хуманитарния човек в епохата на цивилизационен обрат. В доклада на Александър Скиперских (Перм, Русия) бяха представени размисли за конфликта на двама руски интелектуалци и възможното му отражение върху по-нататъшните им съдби. Трудният диалог между В. Розанов и М. Пришвин започва в Елецката мъжка гимназия, където те се срещат като учител и ученик. Ролята на Розанов върху съдбата на М. Пришвин изглежда едва ли не определяща, тъй като именно той  инициира изключването от гимназия на младия и дързък ученик. А. Скиперских предложи да разглеждаме конфликта на световъзприемането между Розанов и Пришвин по-скоро в политически ракурс, като се вземат под внимание и перспективите на развитие на политическите възгледи на двамата. Диалектическият спор между властта и съпротивата получава логическо продължение в текстовете на двамата нтелектуалци, предизвиквайки размяна на оживени мнения сред литературоведите и философите.

По време на семинара Ана Костицина (Перм, Русия) представи колекция редки книги от библиотеката на Пермския педагогически университет. Историята на създаване на сбирката и анализа на дарствените надписи разкрива избрани моменти от екзистенциалните жестове на интелектуалците в първите десетилетия на ХХ век, като основна цел на учените е била да спасят най-важните си ценности. Увереносттта, че чрез запазването на библиотеката е възможно да бъде възродена цивилизацията, заставя собствениците на тези интелектуални съкровища да извозват библиотечните си колекции от Петроград към струващия им се безопасен Урал. Понякога съдбата на интелектуалните традиции зависи от точно такива жестове.

Наталия Верешчагина (Перм, Русия) демонстрира особеността на осъществяване на житейския проект на пермския интелектуалец в контекста на преломния период 1917 – 1922 г. Обект на нейното изследователско издирване става М. А. Осоргин (1978 – 1942) – публицист, журналисти, писател, чието творчество е прието да се разглежда сред произведенията на авторите от първата вълна на руската емиграция (И. Бунин, И. Шмельов и др.). Наталия Верешчагина показа, че в резултат на преживаванията си по време на цивилизационния обрат, Осоргин разработва неповторима екзистенциална теория за времето, чийто център е разгръщането на човешката свобода. В книгата си „Времена” (1938 – 1942) Осоргин анализира потока на естествените събития, условно разделени от границите на детството, юношеството и младостта. В основата на преживяването и разпределянето на времето лежи усещането за свобода, за видовете и проявите й (от детските затваряния в килера до „радостта от чувството на свободното заточение”). Движението в житейския проект на Осоргин се подчертава от образа на парахода, който се подявява в произведенията на автора при описание на прехода от един период на свобода към друг.

Съдбата на представителката на руското академическо пространство, изминала пътя от гимназистка до завеждаща Областния отдел за народно образование и член на Молотовския оластен комитет на партията, беше използвана като конкретен пример, върху който А. Бушмаков и А. Чащухин (Перм, Русия) показаха микроисторически разрез на екзестенциалния жест. Докладът беше съсредоточен върху проблема за интерпретациите на източниците в процеса на историко-културната реконструкция на различните периоди от съветската епоха. Материалите от личния фонд на заслужилата съветска учителка се отличават съществено от въвежданите в научен оборот „типични” егодокументи. Редом до ранните дневници, писма и текстове на съчинения, в личния фонд на Държавния архив на Пермския край лежат документи, които следва да бъдат отнесени към официалните текстове. Интерпретацията на тази текстове позволява да бъдат реконструирани похвати на използването на съветските идеологеми в областта на съветското образование. Парадоксално, но в 60-те години на минания век използването на способите на цитиране на авторитетни в съветската педагогика дейци (Крупская, Макаренко), а така също примерите „от живота”, взети от ведомствената преса, са създавали пространство на определена свобода на изказванията в средата на учителската професия. Тази свобода се е изразявала не толкова в производство на нови педагогически идеи, колкото във възможността за „слепване” на различни идеологически форми, които се отнасят както към епохата на „затоплянето”, така и към периода на късния сталинизъм.

В процеса на работата си в семинара, участниците набелязаха едно особено направление на хуманитарните изследвания, свързано с изучаването на жизнените проекти на представителите на академическото общество, оказали се в ситуация на разпад на света, в който са се готвили да живеят. Беше подчертана необходимостта да се разработят методологически подходи, адекватни за изучаването на екзистенциалните жестове на хората в ситуацията на цивилизационен обрат.

Семинарът се проведе в атмосфера на напрегнато творческо сътрудничество. За съжаление, не всички участници успяха да стигнат до Перм, но остава възможността те да представят резултатите от изследванията си в колективната монография, подготвяща се в петербургското издание „Алетейя”.

Пермското „Висше училище” за пореден път стана площадка за разгръщане на плътен и качествен дискурс, чиито резултати превъзмогват границите на произнесеното на семинара. Радостен е и фактът, че постоянни участници в семинара отново бяха студентите (даже тези които току-що са постъпили и все още дори не са насъбрали опит от студентския си живот). Съучастието в работата на творческа лаборатория с такова равнище е важен опит в студентския живот.